Началото на японската кулинарна традиция може да се проследи далеч назад в историята. Първата си храна предците на днешните японци приготвяли на огън още пред 10 - 5 хилядолетие пр. Хр. Богатата на растения и животни природа давала достатъчно храна на древните хора. През този период японецът консумирал 20 вида растения, готвел месото на 122 вида животни, 6 вида риби и над 30 вида мекотели. Месото съхранявали в дълбоки 3 метра ями и го консервирали с голямо количество сол. Археолозите са изумени от намерените остатъци от отровната риба “фугу”, която древните японци използвали за храна, след като внимателно отстранявали отровните черен дроб и хайвер. Към 5 в пр. Хр. японците започнали да култивират някои диви растения, като тиква, различни бобови култури, просо и гречка. Постепенно техният брой нараствал, но за начало на японското земеделие се счита 3 в. пр. Хр., когато по тези земи започнал да се отглежда оризът. Именно оризът оформил кулинарните традиции в Япония.
Думата “гохан” – варен ориз, на японски означава и “ядене”. Това е красноречиво свидетелство за структурата на японското хранене.
Оризът станал не само основна храна, но и платежна единица. С “коку” се означава количеството ориз, необходимо за храненето на един възрастен човек в продължение на година (около 180 литра). В миналото с количеството притежавано “коку” се измервало богатството на японеца. Заплатата на самураите също се определяла в “коку”.
През 6 - 8 в. огромно влияние върху японския начин на хранене оказал Китай, откъдето се внасяли зелен чай и соя в огромни количества. Принципите на будизма, залегнали в основата на китайския, а оттам – и в японския начин на живот, се основават върху уважение към всяка форма на живот и избягване на употребата на месо. Така месото на практика отпада от японското меню чак до 9 век. От Китай дошли и тестените изделия, които днес наричаме спагети. В Япония те са три вида:
“удон” – плоски или кръгли, дебели 5 - 8 мм, от пшеничено брашно,
“соба” – от брашно от гречка
“рамен” – тънки спагети (известни у нас като “нудълс”).
Удон и рамен се готвят в зеленчуков или месен бульон и се поднасят винаги топли, докато соба могат да се консумират и студени.
През епохата на шогуните започнал златният век на Япония, който продължил цели 400 години. Това е период на активно развитие на културата, науката и изкуството. Подемът се отразил и на гастрономията – развит бил специален етикет за поведение на масата, в подредбата на ястията водещо станало естетическото начало. През епохата на самураите маниерите на хранене достигнала до висотата на истинско изкуство и били подчинени на сложна церемония.
Контактите с европейците, които японците считали за варвари, довело до увеличаване на разнообразието от месни блюда, макар че, ако се вярва на някои дошли до наши дни литературни източници, японците се отвращавали от миризмата на свинско или говеждо. По това време японците започнали да приготвят “темпура” – панирани месо и зеленчуци, чиито първообраз е португалски. За разлика от португалските панировки, темпура се приготвя почти без масло и притежава лекотата и изискаността, типични за японската кухня. Днес японската кулинария става все по-популярна по цял свят. Тази популярност е свързана и с философското отношение на японците към
храната – тя трябва да радва както окото, така и стомаха. Със сигурност може да се твърди, че дълголетието на японците е пряко свързано със здравословната храна, която употребяват.
Суши, нигири зуши
Прародителите на съвременното суши са дошли в Япония от Южна Азия. Те са се различавали и по вкус и по външен вид от рибните хапки, които похапваме днес. Всъщност става дума за въвеждане в Япония на нов способ за съхранение на риба – след като я почиствали, нареждали я в големи съндъци на слоеве и посипвали всеки слой със сол. Най-отгоре се поставяла тежка каменна преса. След няколко седмици тази преса се сменяла с по-лек капак. След няколко месеца престоялата пресована риба се смятала готова за употреба. Днес в някои токийски ресторанти все още се приготвя суши по този оригинален способ. То се нарича “нари-зуши”.
Днешният си вид сушито придобило в края на 19 век благодарение на талантливия готвач Yohei, който пръв се отказал от “консервираната” и започнал да предлага сурова риба. Нововъведението бързо добило популярност. В последствие се появили два стила в приготвянето на суши –
“кансай” (стил от град Осака, Район Кансай)
“едо” (от Токио, който тогава се наричал Едо).
В Токио пък работят по друг способ – типичното за този стил “нигири зуши” в превод означава “оформено с ръце”. С ръце майсторите правят от ориз хапки-топчета, върху които поставят риба, миди или хайвер. “Нигири-зуши” се сервират винаги като чифт, защото японците не обичат числата 1 и 3. Рибата или мидите могат да се топнат в сос, след което се изяждат с хапката ориз.
Сушито, което ние винаги си представяме, когато чуем това наименование, е всъщност “маки-зуши”. То представлява риба или зеленчук, обвит в ориз и водорасли. Водораслите се наричат “нори”. Консумира се на няколко хапки.
Съществуват много други видове суши – с тофу, със спагети “соба”, с яйца, общо взето, в японските ресторанти ще ви предложат изброените по-горе.
Също така можете да си поръчате “сашими”, което означава плато от сурови риби или морски дарове без други добавки. “Сашими” може да се приготвя и от отровната риба “фугу”, но само от обучени майстори-готвачи, които отстраняват отровните й части.
Сушито се поднася със соев сос, уасаби и настърган джинджифил. С джинджифила не се подправя рибата, а се поставя в устата между две хапки, за да “измие” вкуса от първата и да подготви небцето за следващата. Със сосовете и подправките не бива да се прекалява, защото това ще промени вкуса на рибените хапки и ще обиди готвача.
Темпура
е още едно японско ястие, популярно по цял свят, но, за съжаление, малко познато у нас. “Темпура” отразява в най-голяма степен главните принципи и особености на японската кухня – използването само на най-пресни продукти, филигранното изпълнение, което превръща ястието в произведение на изкуството. Японците са превърнали дори баналното паниране в проява на висше майсторство, чиято цел е след топлинната обработка да се запази първоначалният вкус на продукта.
Макар че днес “темпура” се смята за квинтесенцията на японската кухня, това ястие по произход е европейско. Пристигналите през 16 век португалци научили японците да приготвят риби, зеленчуци и морски продукти в панировка. Естествено, за кратко време ястието било напълно адаптирано към местните вкусове и привички. Избират се най-пресните продукти, панировката се приготвя от яйца, брашно и ледена вода и се използва веднага. Ако престои дори за кратко, се изхвърля. Панировката се нанася на съвсем тънък слой около продукта. Пуска се за кратко в кипящо олио. При запържването не бива да се сменя температурата. Да се уцели точния момент, в който е готова темпурата, е въпрос на голяма практика. Готовата златиста храпка представлява свежа сърцевина, покрита с тънка хрупкава коричка. Разбирачите си поръчват отделни видове темпура, но повечето посетители на японски ресторанти предпочитат асорти – риби, скариди, октопод, картофи, патладжан или зеленчуци.